За Книговезката Традиция
Много пъти се е случвало в интервю или в коментар на някоя изработка да бъде засегнато, че чрез моята работа опазвам традициите или че книговезането е стар български традиционен занаят. Може би всички разбираме традициите по различен начин, но истината е, че в моите очи книговезането е далеч от традиционен български занаят.
Когато в България са се правили ръчно правени книги, то те са били познати за един много тесен кръг хора, най-вече от клира. Мнозината неграмотни по онова време хора, не са имали никаква потребност от толкова скъпо и трудно за направа нещо като богослужебен ръкопис. Дори по-късно, когато вече започват да се преписват текстове като История Славянобългарска, тя попада в ръцете отново на учени хора и именно те я преписват, най-вероятно и подвързват.
Никога не е имало обща българска книговезка школа. Отделни, стилистично обособени школи е имало в средищата, в които е кипяла такава дейност. Но като цяло в България и съседните територии, книгите са си правени по Византийски тертип, с някои малки промени, било то от художествен усет или чиста несръчност.
За жалост нещата са прекъснати преди да е имало възможността една местна традиция да узрее. Османското нашествие слага край, както на нашата, така и на Византийската традиция. Ръчно написаната и подвързана, книга в този си вид живее един клет живот от там насетне и то до време, в което останалата част от света вече печата активно и тотално е преориентирала начинът на подвързване, така че да смогне на наплива.
Докато ние отново сме станали готови да сме част от света, просто поемаме каквото другите вече са изобретили и приносът ни в тази сфера си остава закопан.
Това, което аз се опитвам да направя е да започна от някъде там в миналото и художествената ми цел е да играя с идеята, че мога да си представя как е би могло да бъде. Най-скорошните ми произведения са именно едно въображение как би изглеждала една българска художествена подвързия, ако някога е имала шанс да се развие и живее отнетият й живот. Отне ми доста лутане да се върна от западни влияния, отново на нашите. За сметка на книговезката традиция, много други изконни наши занаяти са оцелели и процъфтели. Нещата винаги са вървяли ръка за ръка и декоративните постижения на дърворезбата, везбата или керамиката едва ли щяха да подминат окото на живеещия по същото време книговезец. В този ред на мисли има много какво да се вземе и къде да се внедри в една книга и дори „изкуствено“, все пак с дълбоко уважение да се възроди идеята за една заслужила живот традиция.
