За Самобитността
Дълго време за мен, Николай Райнов бе просто име, което съм мяркал на шарените корици на стари книги с детски приказки. Все някога е ставало дума за него и по други поводи, но така и не бях обръщал повече внимание.
Преди няколко години имаше две изложби в Софийската Градска Художествена Галерия. Едната беше за българския „Сецесион“, а другата бе изцяло посветена на Райнов и се казваше „Омагьосано Царство“. Заради тях всъщност имах възможността и аз като много други хора да остана поразен от творческия и интелектуален размах на този човек.
Първо ме грабна умението му за офомление на печатни произведения и вдъхновенията от ръкописните украси в нашите стари ръкописи, намерих нещо общо с него в тази насока. После ме грабнаха бликащите от цвят, блясък и живот картини, които е рисувал. Купих си книгата от изложбата и продължих да чета за него, върнах се към старите приказки с ново око, но звеното, което някак обедини всичко беше неговата История на Изкуството и теорията, която разгръща в публикациите си.
Няколко реда останаха с мен пришити от статията му за стила в изкуството:
„Същинската самобитност се изразява в това, че личните особености на художника са намерили стилен израз, че художникът е успял да подреди в съгласие със своите лични дарби останалите фактори на стила. Днес е на мода да не приличаш на другите: то не е самобитност…Тя си върви по свой път, без да бере грижа за другите, без да се пита, дали бие на очи, или не. Че работата не е в самата особеност и в нейния показ, а в това – съществуващата особеност да намери свой стил, към нея да се приспособят другите фактори на стила.“
– Николай Райнов
Както и:
„Стилът на всеки майстор отразява до известна степен народността му, общите племенни склонности, вкуса и схващанията на народа, чийто син е художникът. В стиловете на различни майстори от една и съща народност се забелязват еднакви черти, колкото и малко да са наглед. „Творчеството на тия гении прилича на отделни върхове, които се издигат обаче от обща земя.““
– Николай Райнов
Тези думи ми бяха толкова ценни, колкото карта и компас за изгубен вдън гората пътник. Самобитност, но в лоното на собствената си народност. Каква по-достойна цел? Заради Николай Райнов имам желанието да възпитам у себе си едно усилие в тази посока, което допреди бе неясна мъгла в желанията ми. Благодарен съм за приноса на неговия ум и ръце. Един от най-гръмотресните ми източници на вдъхновение.
