Мисли за занаята II



Не разбирам какво означава занаят.

Изчетох сума книги за различните занаяти.Търся общото помежду им, в това общо търся своята работа, а в своята работа търся себе си. От там нататък става объркано. Като натрупах един тежък ковчег с представи, убеждения и предположения за това какво представляват занаятите, вярвах, че в общото ще намеря частното. Че веднъж като разбера общото помежду им, както и разликата от всичко останало, ще мога хем да проумея отличителността на собствената си работа, хем и да мога да обясня защо.

Едва сетне се обърнах и към родната ни земя да търся приликите между мен и грънчарите, между мен и ножарите, бижутерите, бакърджите и всички останали. Търся разликите между мен и илюстраторите, дизайнерите, аниматорите и художниците. Лека-полека да напипам някаква среда. Пълня се с разногласия и въпреки, че между писаниците, които изчетох са пълно с убедени в нещо хора, аз оставам неубеден. Изкушението да мога да се изкажа крайно и сигурно е голямо, но и ще е лъжа, именно защото в същността си аз все още се съмнявам. Така както се съмнявам, че и онези убедените, всъщност наистина са толкова убедени.

Не ми хареса нито едно определение, което намерих за занаят. В нито едно от тях не видях себе си в пълнота, искрено да кажа, не видях толкова и другите в тях. Изтъкани са в шарена мозайка от компромиси. В опита си да орежеш толкова много нещата, че да стигнеш до разбираемо определение, накрая правиш така, че всеки може да си присвои или припише на друг това звание да си занаятчия. Правиш обект на тълкование. Но най-вече, определенията изглежда се зараждат, за да обслужат преднамерената цел на определящия, каквато и да е тя. Начинът да определиш какво означава занаят, ще е начинът ти да докажеш гледната си точка.

Четох как музиканти се наричат занаятчии, поети, хирурзи, фотографи, дори програмисти също говорят за занаята на програмирането. Вкусните хляб, сладолед, салата, бира, сирене и торта са занаятчийски изделия също. Всеки, който развива някакво умение и го прилага, той се чувства свободен да каже за себе си, че упражнява занаят. В търсенето си да намеря значението на тази дума, без да искам напълно го загубих.

Щеше ми се и аз да измисля нещо. Струваше ми се, че просто всеки е поизпуснал по нещо. Нали говорим за потребно изделие, което е направено пряко от ръката на човек или с инструмент, който действа директно, чрез упражнено човешко телесно напрежение върху него? То ли е направено от занаятчия? Той с това си изкарва хляба, той не е нает, той си залага името и авторитета – носи всичката отговорност за изделията си. Това е истинския занаят, нали? Когато съзнанието ти прави всичко възможно да продължи тялото ти до върха на инструмента, а не върха на ръката ти – интрументът да е част от тялото. Всичко друго е или човешко слугуване на машината като механизъм или откровение.

Но и това е хем крайно, хем недостатъчно отново. Кого да лъжа? Това е един акт на страх, тоя тъжен страх, че ще загубиш нещо. Някакво място в света, някакво определение за себе си, което те кара да се чувстваш все едно съществуваш наистина и то с конкретна причина.

Definio, ergo sum.

Определям, значи съществувам. Определям себе си, определям и останалите – аз и бивам определян.

Нима, ако всички се засилим да се покрием под топлото лоно на тази дума, ще се чувстваме по-добре? Докато човек има въжделението да не прави разлика между себе си и думата на неговото занимание или призвание, то заличаването на значението на тази дума и нейното място в света отново го потапя този стреснат човек в тъмната бездна на хаоса.

И някой би питал, защо ти е да се наричаш занаятчия, да търсиш общо или разлики с другите? Не ти ли е достатъчно да си книговезец? Няма ли повече чест в разграничението и отличителността?

Това пък е другата страна на същата монета – а искаш крайното разганичаване. Грънчарят, дето точи с електрически мотор същият ли е като тоя, дето бута с крак? А тоя, дето пече съдове на огън, в сравнение с този, дето на ток? А този де сам си събира глината от планината, спрямо този, който я купува на кило? Ножарят, дето сам си кове и твори стоманата – същият ли е като тоя, дето я купува стандартизирана и я оформя? Бижутерят дето лее, същият ли е като тоя, дето вае? Има ли дума за всеки един от тях? Трябва ли да мислим? Коя е думата, която ни определя в пълната ни цялост и неповторимост?

Няма смисъл. Защото битката за думата е неправилната битка. Ако искрено се бориш за нея, значи тя живее в теб, а не ти в нея. Ако се бориш за нея, признаваш, че си думата. Като зададеш тоя проклет въпрос „Кой/коя съм аз?“ – дума ли идва или лавина от думи? Дума или тая неопустошима лавина от звуци, образи и настроения, тия де си трупал години и очакването на тия, де тепърва предстоят.

Да се отъждествяваш като занаятчия означава, че ти харесва вкуса на тая сладка захар, що е мистиката на ръкоделието. Тази мистика, дето ти позволява все едно да бръкнеш в главата си с двете си ръце и да извадиш недокосваемата представа за творението си. После със същите тия две ръце да я изваеш така, че всички да я видят…

А утре ще срещна стар приятел на улицата и ще ме пита с какво се занимавам.

-Занаятчия съм, викам. Книги правя, станах майстор оная година.

-А добре, браво.

Та така. Нито аз разбирам какво съм казал, нито старият ми приятел какво е чул.

Post a Comment