Мисли за занаята iii



Често мисля за троянската ни керамика. Тази, която наричаме и битова.

Толкова е разпространена. Нейното присъствие е неизбежно на всеки пазар, всяка кръчма, всяко по-старо домакинство. Не се интересувам кой е направил тези чинии, купички и бъклички като ги видя. Те са просто за употреба. Усетих се как те са толкова част от тези пейзажи, че всъщност не ги виждам по отделно. Те все едно винаги са били там, появили се от отвъдното – част от цялото.

Гледам ги, но не ги виждам. Разпознавам ги и ги потвърждавам, но не те ме изненадват по никакъв начин. Като дърветата по позната пътека, те просто са там. Тези съдове са дотолкова достъпни и многобройни, че до някаква степен дори ме отблъскват.

Това се отнася и за останалите ни емблематични изработки като прозведенията на бусинската и търновската керамика, чипровските и котленските килими, шевиците по носиите на различните региони. Дори не само занаятите, а песните и музиката. Толкова често съм пил от чаша без да я виждам, толкова често съм стъпвал и по килими без да ги виждам, но ги гледам. Гледам без да виждам, слушам без да чувам.

Изпитвам вина. Не ги разбирам тези неща, които би трябвало да са неразривна част от културното ми самосъзнание. Чета книги за тях, уж разбирам, но пак не ги усещам. Като друг език е, който някъде там по пътя сме спрели да разбираме. Много малко го говорят истински, май повечето само преписват.

Но самите изработки не се сърдят, те никога не са показвали, че изискват вниманието ми. Не ме държат виновен за нищо. Тяхната цел първоначално е била да са красиви, без да изискват нищо от мен. Те работят самостоятелно. Поне така се успокоявам. Притеснява ме, че продължението им иска разбиране, не само преписване. Това е мъртва работа, животът се съдържа във връзката, в разбирането.

Но не е празнота целият този феномен, не е забвение. Нито тези изработки идват от нищото, нито отиват в нищото. Ако се боря да ги отхвърля от себе си, ще си изпатя тежко, защото ще е като да си изтръгна сърцето, щото не разбирам как само ми тупти. Те не идват от мен или от друг. Не зависят от някого да ги спаси. Лудост е човек да си мисли, че може да властва над такава стихия.

Този огромен по мащаб прилив на обичая, който ни залива постоянно и къкри там някъде, наплитко или надълбоко. Като една неосъзната сетивност е, за която често избирам да не мисля, но тя си е там, вълната постоянно се разбива в мен и ме рони. Средата, екраните и шумът ми притъпяват грохота, но песъчинка по песъчинка се връщам във водата.

Случва се да се видят тези неща истински – да се разберат, а след това светът грейва, защото изведнъж се виждат навсякъде малките светлинки. Като видиш свръх-познатото сред чуждото, какво става? Ще видиш едно шарено огледало в тая троянска чиния и там, където всичко наоколо е тъмно, в чинията ще видиш светлина, а в тая светлина себе си. Ще се видиш и ти незабележим в големия пейзаж, така както мислеше допреди това за чинията.

Та всеки един човек, всеки един майстор, който прави традиционните неща, който твори в лоното на обичая – той прави огромната жертва да отрече себе си, за да е продължение на природата. Не коя да е природа, а нашата тукашна обща природа. Той наистина чува и наистина говори. Неговият дъх е дъхът на вечното. Каква свещена жертва е това, защото се предаваш на нещо искрено и неопетнено – на един чист извор, който не извира от никой човек.

Не е великата идея на някой важен пастир на мисълта, който я мъти с всичките си недостатъци и самозалъгвания като земен човек. Една скъпа жертва и до голяма степен неосъзната е да твориш според обичая – помиташ себе си самоволно в дълбоките води. Безстрашен пред стихията.

То не трае много дълго това откровение, почва да ме е страх – дърпам се. Не искам да се гмуркам. Все едно да вървиш през познатата пътека в гората и да цениш всяко едно дърво, всяка една тревичка, всяка една песъчинка. Ти не ще излезеш от гората никога, ти вече ще си нея – така и с обичая. Ако го видиш в цялост, ще се потопиш и ще станеш неговите вълни, вече не ще бъдеш себе си. Затова само трябва да се поиш, без да се гмуркаш. Поне, докато си жив.

И да хукнем надалеч от тая безкрайна река, винаги чуваме ромола, а когато спрем да го чуваме – плачем и го търсим зверски. Изгубени деца. Говориме, че е умрял, че изчезва. Просто ние сме оглушели от шума, ние умираме пресъхнали и то с бистрата река до нас. Обясняваме се в любов към обичая, веем знамена, пеем забравени песни без да знаем за какво, само и само да можем пак да си умием лицето с животворните му води. Най-лютата жажда.

Бясно ровим да напипаме пак непознатите кладенци, но точно защото не ги познаваме накрая се умиваме с кал.

Post a Comment